Относно културата

Културата се осъществява чрез общуването, а общуването е това, което оформя и активно създава културата. Наследили сме в съзнанието си поредица от недоразумения и погрешни схващания; че културата е нещо статично, а не тенденция, сила, която не можем лесно да посочим. Културата всъщност наподобява пламъка — процес, форма, която запазва очертанията си единствено защото огънят непрекъснато я преобразува и никога не е едно и също. И пламъкът, и културата ни изглеждат като нещо, но са чист процес. Ние смятаме културата за нещо неподвижно, защото тя изглежда стабилна, макар че нейната стабилност е просто постоянната структура на един непрестанен поток от общуване. Също мислим, че от нея можем лесно да печелим — че може да бъде разчленена, редуцирана до символ, превърната в стока и продадена. В този ред на мисли и смисълът на самото общуване ни изглежда изгубен —то е единствено размяната на думи, мисли, начин за обсъждането на културата, макар че всъщност то е основният създател на самата култура, то е това, което невидимо изгражда и променя културата.

Когато мислим за тези две неща — за културата като за нещо непоклатимо, като за нещо, което стои над нас, като за нещо, което издига стена пред участието; за общуването само като нещо ежедневно, а не като категориите, метафорите и наративите, чрез които възприемаме света — ние се затваряме в сив кръг и се лишаваме от възможността да участваме в живота, в гражданското общество, в света. Ние не преживяваме културата чисто и след това говорим за нея; самият акт на общуване създава културното преживяване. В това отношение най–важното в едно процъфтяващо общество е предпоставката за съществуването на общуването; наличието на поле, в което културата може да се култивира. Самият корен на двете думи ни напомня, че това е дейност, а не притежание.

Общението оформя културата

Ако културата се култивира в едно поле, то това поле е изтъкано от символи. Човекът не възприема една конкретна, сурова форма на действителността, а свят, който вече е оформен от символи — езика, мита, религията, изкуството, науката и други например. За немския философ Ернст Касирер човекът е символно животно, което постоянно създава и пречупва света през нови символи. Така например народ, който притежава дума за някакво преживяване, започва да го различава и да го изпитва там, където друг, за който тази дума липсва, не вижда нищо. Символът не описва опита, а го прави възможен. Така и самото общуване опосредства и осмисля всяка наша реакция към действителността: ние не отвръщаме на самите неща, а на смисъла, който символът вече им е придал.

Тъкмо тук се крие най–дълбоката причина за нуждата от общуване. Човекът няма завършена, предварително дадена същност, която да открие вътре в себе си, както откриваме непознат предмет; неговата природа не е неподвижна, а самата способност да се преобразява чрез символи. Затова той търси себе си безкрайно — и в самото това търсене се създават характеристиките му. Няма готови образи и форми, които тепърва да бъдат открити; съществува единствено процесът на творене. И този процес твори едновременно и двете – и човека, и културата. И в самия процес ние изграждаме структурите и системите на смисъла. Но символът никога не е частен. Езикът, който ни оформя, не е измислен от нас — наследен е и споделен с другите. Затова, изграждайки себе си чрез символи, ние неизбежно встъпваме в един общ свят. Обменът на символи — тоест самото общуване — е онова, което изгражда и преобразява този споделен свят. Така полето, в което се култивира културата, по необходимост е общо поле: то не може да бъде нито частно владение, нито нещо, което се възприема насаме, отдалечено от другите.

Културата като житейска необходимост

Развитието не премахва нуждата, а я преобразява. Покрива я повърхностно, но скрито тя става все по–силна. Колкото по–задоволени са материалните потребности на едно общество, толкова по–осезаемо изпъкват други, по–дълбоки нужди — тези на духа. Затова е дълбока заблудата културата да се мисли като излишък, като награда, която обществото си позволява едва след като е задоволило „истинските“ си нужди. Това е същата грешка, която вече описахме — да възприемаме културата като нещо второстепенно — продукт или потребност, вместо като съединителна тъкан на човешкия свят.

Но културата не е необходима само защото отговаря на нововъзникналите нужди. Не бива да се славим с нея само защото е изникнал удобен повод, или защото прожекторите светят върху нас. Защото необходимостта на културата надхвърля всички тези прагматични регистри и измерения; тя е необходима, защото чрез нея човекът става способен на свобода. Фридрих Шилер описва модерния човек като разделен вътрешно — разпокъсан от тясната специализация на труда и живота, откъснат от целостта, на която някога са се радвали древните. Това разделение не може да бъде преодоляно нито по чисто политически път, нито единствено по силата на разума; то се изцелява чрез естетическото възпитание — чрез досега с красотата и изкуството, които наново съединяват разпокъсания човек в едно цяло. И тъкмо защото свободата предполага цялостен, способен на нея човек, Шилер заключава, че пътят към свободата минава през красотата. Способността да съзерцава красотата и непреходното прави човека „по–благороден“ отколкото каквото и да е висш политически или икономически статус. Едно общество, което желае свободни и съпричастни граждани, не може просто да ги създаде, колкото и да е ,,могъщо“. То трябва най–напред да култивира условията за изграждането им; а средството за това изграждане е културата.

Тази нужда е най–осезаема в големия град. Модерният мегаполис обсипва сетивата с непрестанен поток от дразнения, който изтощава и притъпява — принуждава човека да се обгради с безразличие, за да устои сред множеството. Отчуждава и младия, и стария, лишава ги от място, където могат да се чувстват свои. Защото в съвременния град правото да заемеш едно пространство все по–често се купува: приютяват те кафенето, библиотеката, заведението – но срещу заплащане и само докато плащаш. Останалото е улици, които само се преминават. Самото пространство на града се чувства чуждо и откъснато от субекта; то не му принадлежи; той сякаш само преходно се натрапва в него преди да се уедини. Гражданинът е чужд в собствения си град. А младият, който има най–малко средства и най–голяма нужда от място, където да бъде с другите бива оставен на улицата, в парка, където само се пие или взиращ в екрана си. Тийнейджърът, който иска да говори за поезия, е принуден да се надява на случайността да срещне някого със същия интерес — или да се откаже, да се влее в някоя случайна компания и да пие в столичен парк. Така самата гъстота на града поражда потребност от място за възстановяване, в което претовареният ум намира отдушник, а откъснатият човек — наново връзка с другите. Не е случайно, че държавите, които най–сериозно са мислили културата, са я превърнали в дело на самата държава: във Франция достъпът до култура е въздиган в национална задача — от Малро до по–късните политики за младежката и музикалната култура, — дело, отстоявано от правителствата независимо политическата им позиция. Да се смята при това положение културата за разход, който може да се остави настрана в трудни времена, означава да се обърка излишъкът с основата. Това не може да бъде пестеливост, а обуздаване на самото развитие.

Свързващата сила на културата

Видяхме, че културата се твори в общуването и че полето, в което тя никне, по необходимост е общо. Но какво е това общо поле, ако не самото „ние“ — общността, която възниква в мига на споделянето? Връзката между хората не се прибавя върху общуването като нещо допълнително; тя е самото общуване. Да споделиш смисъл с другиго значи вече да си образувал с него едно „ние“, колкото и крехко да е то. А там, където липсва поле за това споделяне, не липсва просто място, липсва самата възможност за „ние“. Отчужденият, когото описахме е ощетен от другия, от събеседника, в когото да се припознае.

Но не всеки е пред един и същ праг. Именно според френския социолог Пиер Бордийо, способността да участваш в културния живот — да разпознаваш препратките, да владееш езика му, да се чувстваш принадлежащ — не пада от небето; тя се наследява, най–често от семейството, и затова е разпределена така неравно, както всяко друго наследство. Този, който я е наследил, се движи свободно; този, който не я е наследил, се изправя пред невидима пречка дори когато пътят формално е открит и проходим. Когато заградим и обложим културата с цена тази пречка става все по–трудно отместима. Малцината, които притежават този ,,културен капитал“ успяват да се възползват от него, да разбират, но са затворени, вторачени в себе си и затворени в своя кръг. Нито младият, който е наследил културен капитал, нито онзи, който не е, разширява своя кръгозор. С времето тези два свята се раздалечават все повече — възприятията се разминават, изостряйки разликата между световете. Шумните главни улици на града, преди места за истински срещи, се превръщат в пространство, през което двата полюса преминават, но не се срещат. Виждаме единствено онова, което ги разделя и разграничава един от друг. Затова наличието на свободното, открито поле, което да обработваме не е разкош, който да се подарява на младите. То разрушава тази структурна невъзможност, размива тези граници и осъществява срещата тук и сега. Създава и изгражда едно истинско ,,ние“, а не това ,,ние“, което като бива посочено, всеки честолюбиво иска да напусне, да бъде собствен и частен.

И това „ние“ не е отвлечено понятие; то е нещо, което се преживява. Който е стоял сред множество, събрано около обща музика или общо слово, познава онзи миг, в който отделните хора за кратко стават едно тяло, един поток — разнородни хора, споени даже и само за миг в цяло и едно. Подобно тяло не се крепи на еднаквостта, а напротив, на взаимното допълване на различията: всеки внася онова, което на другия липсва. И в тази размяна ние не само срещаме другите — ние ставаме самите себе си, защото човек намира себе си единствено през другия. Защото човекът не е уединен откривател на собствената си душа, а същество, което открива себе си едва тогава, когато се огледа в символното огледало на другия. И ощетени от този образ, ние оставаме чужди за самите себе си. Но такова тяло няма как да се захранва номадски, а трябва да черпи своя дух от хранилище. Всичките тези неща се нуждаят от конкретно място; от споделено, телесно, действително място, а не от частния дом, мазе или от екрана. Едно „ние“ се нуждае от своето „къде“.

Градският организъм и културата

Това „ние“ се нуждае от своето „къде“ — а най–голямото „къде“, което имаме, е самият град. Грешно е да мислим града единствено като струпване на сгради. Той е живо тяло, и както всяко тяло, той живее дотолкова, доколкото частите му работят заедно и са в симбиоза. Ако културата е общуване, то в тялото на града тя е кръвообращението и нервите — тъканта, по която отделните части се свързват и чувстват като едно цяло. Затова и една красива заключена, мъртва сграда в самото сърце на града не е място, което не се използва и празнее, а тя е умъртвена тъкан в органа, който придава най–много жизненост на целия организъм. Кръвта застива и тялото избледнява. И още повече, като това запустяло сърце на града бъде оставено на търговията и на безразличието, тялото се разпада на онези отделни светове, които вече описахме — градът престава да бъде град, превръща се в място, през което само се минава като странник.

Но връзката между човека и града тече и в една не толкова видна, обратна посока. Ние издигаме сградите си, а след това те издигат нас — вида на града не е безразличен фон, съвкупност от обекти, а сила, която мълчаливо оформя и изгражда онези, живеещите в нея. Възвръщайки се обратно към Шилер, красотата и на една сграда има силата да пробуди сетивата ни за преживявания, които ни изкарват от мудността. Един град, който отстъпва центъра си на витрините, на преходното и на сребролюбието възпитава минувачи, хора които гледат, но не виждат града. Докато града, където в сърцевина се съхранява пространството, възможността за общуване, възпитава граждани. Тези, които не го единствено преминават, които не са пасивни наблюдатели, а са активни съавтори на градския живот и съпреживяват самия град. Затова въпросът какво ще стои в центъра на София не е въпрос на благоустройство, а въпрос какви млади хора този град ще създаде.

Защото е лесно да бъдем само като фланьора у Бодлер, който се разхожда по булеварда, разчита витрините и фасадите като страници и им се наслаждава, ала остава сам и отвън, отминава, без да участва. Той притежава естетическото възприятие, за което говорим, но у него липсва желанието да бъде обвързан с общността си. Ролята му е изящна, но безсилна, за него града е зрелище, а човекът – зрител и чужденец. Тъкмо тази самотна разходка е градското лице на отчуждението, което проследихме дотук. Но изходът от нея не е да се откажем от града, а да престанем да бъдем негови зрители и да станем негови съавтори.

Защото градът, и преди всичко неговият център, не е стока, която се продава на онзи, който може да даде най–много. Центърът е общо дело на всички, които живеят в него — и най–вече на младите, които ще го наследят. Това, което Анри Лефевр нарича „право на града“, е и право на неговото средоточие: правото центърът да не бъде превзет изцяло от търговията, а да остане място, където един народ се събира и твори себе си. И ако това право значи нещо, то значи, че сърцето на София принадлежи и на нейната младеж.

Заключение

Всичко това вече е възможно. Сградите стоят, вратата е открехнатa — остава само да се действа. И това е работа както на младите, които ще го наследят, така и на онези, в чиято власт е да отворят вратата, която да касае културата и на града. Но младите няма някой друг да запали огъня вместо тях, както и защото полето е тяхно и никой няма да вместо тях. Времето да се култивира това поле е сега.

Контакт

Свържете се с нас за въпроси и предложения.

Адрес на електронна поща:

tsarevets.circle@gmail.com

© 2025. All rights reserved.